Не остарявам.
В очите ми свети
все същата светла дъга.
С нови бръчки
и стари гримаси
всяка буря успявам
да преборя и укротя.
Не се сломявам.
Нося същия пламък –
от комета блестяща следа
Искам от всичко.
По много.
Сега.
Искам огън и жупел в душата.
жар в кръвта…
И огниво за клада….
Ако днес е любов
до последна искра да горя…
Пукнатината в мен набъбва и расте.
Изтръгната до корен без остатък
съдбата ми, разцепена на две -
до вчера…. и от днес нататък.
Събирам във ръцете си света –
затварям в шепите си Ад и Еден,
за да спася душата си за любовта
….или да я погребвам непотребна.
Издигам пред сърцето си стена…
А в мен треперят светли пеперуди…
Така започва – казват – Любовта…
Ако това е сън – не искам да се будя….
Ще спра сърцето си.
Не искам да боли,
когато с нежни думи ме наричаш.
Ще кажа на устата да мълчи
И да не казва колко те обича.
Ще спра душата си.
Не искам да лети,
когато казваш, че съм само твоя.
Ще замразя очите си във лед,
за да не срещна твоя поглед.
Отричайки от всичко
ще умирам…
И ако ти разпръсваш
някак полумрака,
възкръсвайки до мен да те намирам,
ще знам, че само теб съм чакала…
Сърцето спи.
Не иска да се буди…
Изстинало да иска нови дни,
в които
отчаяно да тръпне и боли,
пулсиращо да изгори със викове…
Душата ври.
Не иска да замръзва
В студени дни от самота,
в които
немилвана, нетърсена дори,
изгаряща очаква светлината…
Докато мога все още
към луната да тичам….
докато някъде там
ще ме чакат звезди….
докато упорито запазвам
любовта – дето все ме крепи…
все ще имам надежда…
че пак ще обичам….
Отварям ръце
Да прегърна света.
Време е…
Ще живея.
Може би ще обичам.
Време е…
Да нося отново слънца
във очите си.
Да се смея.
Към луната да тичам…
Време е.
Да разлея любов.
Както само аз мога.
Да отворя сърцето си.
Да запаля там огън.
Време е.
Не е толкова трудно.
Трябва само едно…
Да се събудя.
Виждах я в огледалото. Не исках да я гледам, но погледът ми все натам отиваше. Вратата на гардероба зееше отворена и бялата рокля се виждаше в дъното му. В сумрака на стаята дори не изглеждаше, че е бяла, а смътно преливаше в гълъбово.
Трябваше да я изхвърля… Или още по- добре – да я изгоря.
Да не бях си я вземала обратно. Огън ми гори душата като я погледна.
Все ме тегли да я облека и да сe запилея в горите.
Да не се връщам.
Отказа се от нея, нали се отказа, не я гледай сега…
Не съм се отказала, щом още я пазя, значи не съм.
На него показа ли я? Той нали знае…
Знае. И пак ме иска, нищо, че съм такава.
Чудна работа, знае и пак иска да те види в нея. Не знае ли, че повече няма да те види…
Знае, ама такива са мъжете – все искат непостижимото. Искат да задържат в ръце пясъка от пустинята, водата от морето, птиците от небето…
Не я гледай! Да не я беше оставяла, като толкова искаш.
Като знам, че я имам още и че мога пак да я сложа… като последен изход…
Това си е самоубийство.
Не, това е свобода!
Нали не си го избирала това, нали искаше да имаш избор…Нали затова я остави там.
Да…но нали мога сега да избера…
Но… така може да го загубиш…
Може би,…а може и да спечеля…Все пак е самодивска роба…
Докогато съм слънце в деня ти,
твойта пълна луна през нощта,
докогато съм вятър в крилете ти
и усмивката ти в сутринта…
Докогато остана единствена,
докогато за мене гориш,
докогато не съм още минало,
докогато съм песен и стих.
Докогато съм полъх в дъха ти
И без мен сив за теб е света…
Дотогава ще идвам в съня ти
в бяла рокля. На големи цветя.
Страх те е. Толкова те е страх да ме погледнеш в очите, че започваш да ме измисляш.
Не съм аз. И не съм там.
И никога не съм била. Докога ще надничаш в очите на всяка срещната…
Не са зелени, казах ти. Само понякога позеленяват, като ми е тъжно и плача. И кафяви не са, не винаги – само когато съм добричка и гальовна.
Ако видиш златните точици в очите ми – да знаеш, че съм влюбена.
Сега пак ще хукнеш да ме търсиш, нали…
Страхливец…
Страх те е какво ще кажа, ако…
…ограничаване на бюджета… икономии…съкращаване на разходите…подпиши се тук… не се притеснявай, на 15-ти септември пак ще те назначи, това е само за лятото…и аз бях така миналата година…дай си телефона, да държим връзка…не е лично, не го мисли…не, че е недоволна от теб, виж още колко колеги съкращава… това е то – делегиран бюджет…никой не е застрахован…
Не ми пука, повтарям си го, но това не ми помага изобщо. Пак се чувствам толкова зле при мисълта, че пак ми предстои същото ходене по мъките, търсенето на нова работа не е сред любимите ми за правене неща… И ми пука, и то много.
Не е лично…
Свикнала съм да приемам всичко лично – защото се случва на мен, как няма да е лично.
Обидно ми е, когато става по административен и бюрократски път. Когато ми го казва посредник, който няма нищо общо с решението. Когато гледат на теб като на предмет, инструмент, а не като човек, който има емоции, чувства и някакви нужди. И това го прави някой, който само преди десетина дни каза – Колеги, не влагайте толкова емоции, не си причинявайте сами допълнителен стрес… Колко лицемерно…
Място не мога да си намеря сега…
А децата ми подариха днес бели гладиоли… Как да не се разрева…
|
Този блог ползва условията на Криейтив Комънс договор.