Виждах я в огледалото. Не исках да я гледам, но погледът ми все натам отиваше. Вратата на гардероба зееше отворена и бялата рокля се виждаше в дъното му. В сумрака на стаята дори не изглеждаше, че е бяла, а смътно преливаше в гълъбово.
Трябваше да я изхвърля… Или още по- добре – да я изгоря.
Да не бях си я вземала обратно. Огън ми гори душата като я погледна.
Все ме тегли да я облека и да сe запилея в горите.
Да не се връщам.
Отказа се от нея, нали се отказа, не я гледай сега…
Не съм се отказала, щом още я пазя, значи не съм.
На него показа ли я? Той нали знае…
Знае. И пак ме иска, нищо, че съм такава.
Чудна работа, знае и пак иска да те види в нея. Не знае ли, че повече няма да те види…
Знае, ама такива са мъжете – все искат непостижимото. Искат да задържат в ръце пясъка от пустинята, водата от морето, птиците от небето…
Не я гледай! Да не я беше оставяла, като толкова искаш.
Като знам, че я имам още и че мога пак да я сложа… като последен изход…
Това си е самоубийство.
Не, това е свобода!
Нали не си го избирала това, нали искаше да имаш избор…Нали затова я остави там.
Да…но нали мога сега да избера…
Но… така може да го загубиш…
Може би,…а може и да спечеля…Все пак е самодивска роба…
