Отварям ръце
Да прегърна света.
Време е…
Ще живея.
Може би ще обичам.
Време е…
Да нося отново слънца
във очите си.
Да се смея.
Към луната да тичам…
Време е.
Да разлея любов.
Както само аз мога.
Да отворя сърцето си.
Да запаля там огън.
Време е.
Не е толкова трудно.
Трябва само едно…
Да се събудя.
Докогато съм слънце в деня ти,
твойта пълна луна през нощта,
докогато съм вятър в крилете ти
и усмивката ти в сутринта…
Докогато остана единствена,
докогато за мене гориш,
докогато не съм още минало,
докогато съм песен и стих.
Докогато съм полъх в дъха ти
И без мен сив за теб е света…
Дотогава ще идвам в съня ти
в бяла рокля. На големи цветя.
Страх те е. Толкова те е страх да ме погледнеш в очите, че започваш да ме измисляш.
Не съм аз. И не съм там.
И никога не съм била. Докога ще надничаш в очите на всяка срещната…
Не са зелени, казах ти. Само понякога позеленяват, като ми е тъжно и плача. И кафяви не са, не винаги – само когато съм добричка и гальовна.
Ако видиш златните точици в очите ми – да знаеш, че съм влюбена.
Сега пак ще хукнеш да ме търсиш, нали…
Страхливец…
Страх те е какво ще кажа, ако…
…ограничаване на бюджета… икономии…съкращаване на разходите…подпиши се тук… не се притеснявай, на 15-ти септември пак ще те назначи, това е само за лятото…и аз бях така миналата година…дай си телефона, да държим връзка…не е лично, не го мисли…не, че е недоволна от теб, виж още колко колеги съкращава… това е то – делегиран бюджет…никой не е застрахован…
Не ми пука, повтарям си го, но това не ми помага изобщо. Пак се чувствам толкова зле при мисълта, че пак ми предстои същото ходене по мъките, търсенето на нова работа не е сред любимите ми за правене неща… И ми пука, и то много.
Не е лично…
Свикнала съм да приемам всичко лично – защото се случва на мен, как няма да е лично.
Обидно ми е, когато става по административен и бюрократски път. Когато ми го казва посредник, който няма нищо общо с решението. Когато гледат на теб като на предмет, инструмент, а не като човек, който има емоции, чувства и някакви нужди. И това го прави някой, който само преди десетина дни каза – Колеги, не влагайте толкова емоции, не си причинявайте сами допълнителен стрес… Колко лицемерно…
Място не мога да си намеря сега…
А децата ми подариха днес бели гладиоли… Как да не се разрева…
Вече не влизам в непознати треви…
С малки стъпки вървя.
И не бързам.
Ако стъпя накриво
може би ще боли…
Затова в изгорялото стъпвам.
Няма въглени вече,
но вървя предпазливо,
ако правя големите крачки,
броя първо думите мълчаливо,
после внимателно казвам ги гласно.
Не се крия зад маска-
както винаги, всъщност.
Аз съм тук и все още съм същата
Можеш дори да се хванеш на бас –
Ако кажеш „Любов” – се обръщам.
Спрени чувства.
Неясна съдба.
Скрити стъпки.
неоткрита врата.
Тихи тръпки.
Забравени пътища.
Лунна следа.
Бивше слънце във мислите.
Гаснал огън и жупел в душата
Прогонени истини.
Птичка в ръката.
Трънени залези.
Ласки забравени.
Странни бели лъжи.
Насмешливи погледи.
Незапомнени разстояния.
Уморени сълзи.
Затъмнени страдания.
Тъжно изпити стени.
Остри истини.
Ненамерени погледи.
Сънно откраднати мигове.
Незабравено вглеждане.
Куп избягали мисли.
Избуяла надежда.
Има една врата, през която всеки от нас ще премине… Рано или късно, все някой ден ще направим последната крачка и ще престанем да крачим по тази земя.
Днес разбрах, че вчера е починал мой колега. Инсулт. Не беше млад, но и не беше твърде стар. Имаше още дни пред себе си. Просто ако работиш като учител в сегашно време рано или късно плащаш висока цена – или здраве, или нерви, или …както се оказва – живот.
След един твърде наситен с емоционалност, упреци,неприятни думи и обвинения съвет, един човек плати със собствения си живот. Не ми беше близък, не го познавах добре. Но настърхнах, като си помислих, че на негово място може да е всеки от нас. Всеки, който е толкова емоционален, че приема работата си твърде лично. Плаках за него, защото беше добър човек.
Мир на душата му.
Докато дойде мигът да премина онази – последната врата за мен – няма да спра да си мисля колко е прекрасен всъщност светът. И как не искам да пропусна нито миг и нито минута щастие, което бих могла да имам.
Да направя нещата, които не съм, но бих искала. Да сбъдна някоя от мечтите си точно сега, защото не знам докога ще има утре.
Да подаря любов на някого, който я заслужава.
Да приема да бъда обичана без страх, че няма да има утре…
Защото светът е прекрасен…
Казвам – това огледало е криво,
Показва ми бръчки…неравен тен…
А исках да ме покаже красива…
… ти ме поглеждаш с усмивка:
- Имаш най- страхотните глезени…
(а ме гледаше право в очите!)
Вятърът да развява косите ми, слънцето да се отразява в очите ми, в краката ми да плискат вълните, разбиващи се върху палубата на яхта, ефирно носеща се по вълните на Карибско море… Най -нежните ръце на света да ме прегръщат…Хоризонт, зад който няма бряг… Залез, който да няма край…
Може и да не е пиратски кораб, може и любимият ми да не е Джак Спароу, може и да не е Карибско море… Може и без това.
Но ръцете на любимият ми мъж – около мен – и аз, заключена в тази клетка завинаги… Без това не може.
Помежду ни цяла пропаст лежи…
Всяка дума от други я прави на бездна.
И дори тази дума да не заболи,
знам, че няма да е за последно.
Ако изчезнеш сега без следи,
ще оставиш други- в сърцето.
Дори ако думите изгориш,
аз ще запазя моите в шепи.
Много е лесно да викаш смъртта.
Дори да не я назоваваш по име.
Аз няма да търся друга врата.
…поръчвам си кошница със смокини.
|
Този блог ползва условията на Криейтив Комънс договор.