Вече не влизам в непознати треви…
С малки стъпки вървя.
И не бързам.
Ако стъпя накриво
може би ще боли…
Затова в изгорялото стъпвам.
Няма въглени вече,
но вървя предпазливо,
ако правя големите крачки,
броя първо думите мълчаливо,
после внимателно казвам ги гласно.
Не се крия зад маска-
както винаги, всъщност.
Аз съм тук и все още съм същата
Можеш дори да се хванеш на бас –
Ако кажеш „Любов” – се обръщам.
Спрени чувства.
Неясна съдба.
Скрити стъпки.
неоткрита врата.
Тихи тръпки.
Забравени пътища.
Лунна следа.
Бивше слънце във мислите.
Гаснал огън и жупел в душата
Прогонени истини.
Птичка в ръката.
Трънени залези.
Ласки забравени.
Странни бели лъжи.
Насмешливи погледи.
Незапомнени разстояния.
Уморени сълзи.
Затъмнени страдания.
Тъжно изпити стени.
Остри истини.
Ненамерени погледи.
Сънно откраднати мигове.
Незабравено вглеждане.
Куп избягали мисли.
Избуяла надежда.
Има една врата, през която всеки от нас ще премине… Рано или късно, все някой ден ще направим последната крачка и ще престанем да крачим по тази земя.
Днес разбрах, че вчера е починал мой колега. Инсулт. Не беше млад, но и не беше твърде стар. Имаше още дни пред себе си. Просто ако работиш като учител в сегашно време рано или късно плащаш висока цена – или здраве, или нерви, или …както се оказва – живот.
След един твърде наситен с емоционалност, упреци,неприятни думи и обвинения съвет, един човек плати със собствения си живот. Не ми беше близък, не го познавах добре. Но настърхнах, като си помислих, че на негово място може да е всеки от нас. Всеки, който е толкова емоционален, че приема работата си твърде лично. Плаках за него, защото беше добър човек.
Мир на душата му.
Докато дойде мигът да премина онази – последната врата за мен – няма да спра да си мисля колко е прекрасен всъщност светът. И как не искам да пропусна нито миг и нито минута щастие, което бих могла да имам.
Да направя нещата, които не съм, но бих искала. Да сбъдна някоя от мечтите си точно сега, защото не знам докога ще има утре.
Да подаря любов на някого, който я заслужава.
Да приема да бъда обичана без страх, че няма да има утре…
Защото светът е прекрасен…
Казвам – това огледало е криво,
Показва ми бръчки…неравен тен…
А исках да ме покаже красива…
… ти ме поглеждаш с усмивка:
- Имаш най- страхотните глезени…
(а ме гледаше право в очите!)
Вятърът да развява косите ми, слънцето да се отразява в очите ми, в краката ми да плискат вълните, разбиващи се върху палубата на яхта, ефирно носеща се по вълните на Карибско море… Най -нежните ръце на света да ме прегръщат…Хоризонт, зад който няма бряг… Залез, който да няма край…
Може и да не е пиратски кораб, може и любимият ми да не е Джак Спароу, може и да не е Карибско море… Може и без това.
Но ръцете на любимият ми мъж – около мен – и аз, заключена в тази клетка завинаги… Без това не може.
Помежду ни цяла пропаст лежи…
Всяка дума от други я прави на бездна.
И дори тази дума да не заболи,
знам, че няма да е за последно.
Ако изчезнеш сега без следи,
ще оставиш други- в сърцето.
Дори ако думите изгориш,
аз ще запазя моите в шепи.
Много е лесно да викаш смъртта.
Дори да не я назоваваш по име.
Аз няма да търся друга врата.
…поръчвам си кошница със смокини.
Не ме търси в чужди лица…
На моята снимка съм черно- бяла.
Нито толкова лоша.
Нито много добра.
Просто трудна за обич.
(Не)възможна… за жалост. 
Не съм чуплива,
даже съм от камък,
понякога дори съм от стомана…
сърцето ми отдавна въглен стана
и няма пак да изгоря,
отново ако пламна…
Не съм трошлива,
не върви към мен на пръсти…
но може на ръце да ме поносиш,
да ме прегръщаш докато заспивам,
съня ми с приказка да омагьосаш…
Не ми спестявай
истинските мигове
да дишам и живея на инат.
Да имам всичко и да го изгубя.
Сама съм си най- тежкия палач…
сърцето ми не ме попита искам ли
по време на холера да се влюбя…
Не заповядвай на сърцето си.
То знае…
кога да потрепери от копнеж.
Кога да спре.
Или да проговори.
Да те побутне да вървиш….
или да спреш…
Не го насилвай да обича.
То ще знае.
Кога е истинско.
Кога не го боли.
Послушай го.
Повярвай му.
Обичай.
Единствено тогава ще си жив.
Не го насилвай на омраза.
То си знае,
че ще дари единствено любов.
Дори да страда,
да гори от болка в ада
от капчица любов
възкръсва за живот…
Изгубих си пътя…
Свърнах накриво.
Осиротяла душата ми плаче.
Пак стъпвам в облаци, но вече са сиви…
И пак зад гърба ми дебне палача…
Тъжна се лутам….Над мен е сумрак…
Но събирам парченца надежда.
Ще оцелявам. За кой ли път пак….
Няма назад да поглеждам.
Пак ще се съмне. Ще се къпя в зората.
Ти ще бъдеш ли моето слънце?
Ще ти дам и любов, и живот . Без остатък,
твои са – до последното зрънце..
|
Този блог ползва условията на Криейтив Комънс договор.